Сядам да пиша този текст с ясното съзнание, че е личен. В него няма нищо поучително. Няма нищо научно. Не съм изчела 50 статии с различни становища по въпроса и куп книги. Не! Има само преживяно, преболедувано, преосмислено, усетено и саморазглеждано.
Скоро предстои рождения ми ден. Вероятно мислите ми са породени от дупката, в която се намирам. Така казват. 40 дни преди и след датата на раждането сме в дупка. Падаме явно като Алиса. И в тази дупка има различни ситуации и същества – тъмни, страшни, смешни, ясни, смътни, непознати. Истината е, че вярвам в невидимото, но не вярвам в дупките. Освен, ако не водят към вълшебни светове. Не вярвам в това да търсим оправдание за събитията, които ни се случват във Вселената и обстоятелствата. Как живеехме някога преди дупките, ретроградния Меркурий, ретроградната Венера и още един куп съзвездия кръстени на боговете от митологията. Да ,боговете имат власт, но считам, че всички ние сме богове. И властта за живота ни, е наша. Отплеснах се. Паднах в дупката.
Прибрах се днес от работа късно и заварих любимият да готви. Това не е рядко събитие у нас. Напоследък, особено често се случва. Обикновено вечерята е сервирана и всички ме чакат. Чувствам се понякога, като богинята Майка, в чиято чест е устроено угощение. Друг път, се опитвам да бъда Невидимия човек, защото много ме е срам да се покажа на вратата в късния час. Тогава, баща ми в мен го чувам да казва “Не е работа на една жена да се прибира след мъжа си. Още повече, да не е приготвила тя масата.” Обръщам се мислено и му отговарям “Не е твоя работа. Аз съм различна от твоите жени. Голяма съм и ще правя каквото поискам.”
Има вечери, в които пък майка ми се включва “Сега пусни пералня, събери прането, смени чаршафите, изглади му ризите, защото даром нищо не се получава. Виж момчето колко неща е свършило, а ти? Трябва да върнеш нещо за тази вечеря!” Нея по-трудно я различавам. Срещам я в огледалото между носенето на мокро пране и бързането ми, да разкажа как ми е минал деня. Поглеждам се и виждам, че съм още с риза и сако, все едно току що ще изляза отново, а не че съм се прибрала преди 3 минути. Хванах я обаче последният път, когато си миех зъбите и едновременно с това сновях из апартамента, за да приготвя на детето дрехите за училище. Какво ще се мотам само с едно миене на зъбите в банята! Толкова още полезни неща могат да се свършат в тези 2 минути! Та миенето на зъбите е навик, не изисква голямо внимание.
Да. Нося си ги, мама и тате, няма как. Хубавото е, че вече ги разпознавам в себе си. Повече от преди и по-ясно. И мога да спра. Не всеки път успявам да се уловя веднага. Сигурно и на другите хора се случва. Някои обаче се усещаме някои.
И така прибирам се днес, целувам всички в къщи за добър вечер, отбелязвам колко е хубаво мъжът да готви, прегръщам русокосата си подрастваща дъщеря и отивам да се изкъпя, за да измия днешния ден от себе си. И там между капките под душа, потичат и сълзите ми, заедно с един глас, който чувам да казва “Не искам да го изгубя. Това щастие не искам да го изгубя.” Чудя се как в този момент си мисля за изгубване, загуба, раздяла, край?! От къде се появи това? Кой сложи в главата ми тази мисъл?
Това усещане, сякаш живота ми е фина кристалната топка, която всеки момент ще изпусна и тя ще се разбие на хиляди късчета. Почти както моментите, в които дъщеря ми беше бебе и гледах дали диша, и се страхувах да не й се случи нещо. А нямаше причина да имам това съмнение. Нима умът и тялото ми не могат да повярват, че е хубаво, и това хубавото го живея аз? Зачудих се какво ми пречи, до кога така? Искам да се насладя. Искам да живея с вярата и съзнанието, че всичко е прекрасно, че винаги е било и така ще остане. Да, но не успявам. Засега. Но и не знам дали някога наистина ще успея. Но пък няма да се откажа да опитвам!
От друга страна ако е тежко, трудно и гадно, ако съм сама, изоставена, виновна или ако аз съм изоставила и съм лошата, да, тогава може. Това е съвсем реален сюжет. Този “филм” го знам и ми е познат. Реален е. Тогава се мобилизирам, ставам весела, забавна, започвам да правя всичко и да тичам навсякъде. Ама с това много хубавото, как да съм? Аз не го познавам? Седя на тръни, кога ще свърши и колко ли лошое след това. Не вярвам, че е за мен и че ще остане за дълго. Вътре в мен едно тъничко гласче казва – “ще се събудиш от съня и реалността ще е различна, ще е гадно, бъди готова.” Имам имунитет към това да ме хокат, да ме порицават, да ме насилват да правя неща които не искам, да търпя, да продължавам, да се бунтувам, да съм неприета, да съм отхвърлена, да съм изоставена. Но дълбоко в себе си не знам как да имам, как да бъда приета такава каквато съм. И сега се уча. Уча се, че когато се прибера след мен ще влезе още някой, без да се мръщи и да е недоволен. Уча се, че може да има смях и разбирателство. Уча се, че когато се събудя през нощта и леглото до мен е празно, вероятно другия е отишъл да пие вода, а не се е изнесъл тайно. Уча се, че мога да се прибирам късно, без да се чувствам виновна. Да не давам, когато нямам сили. Да не правя, когато нямам желание. Да не се извинявам, когато няма защо. Уча се, че любовта си заслужава да се изживее напълно, дори да е само за един ден. Уча се, че не притежавам и не ме притежават. Уча се, че мога да отстоявам свободата си и няма да бъда наказана. Уча се, че мога да бъда приета с различността си. Уча се, че да обичам не е опасно. Уча какво означава любов. Онази любов, която няма изискване, не ти вкарва чувство на вина и не те разрушава отвътре. Уча се дори да имам търпението да уча.
Странно защо ли, си мисля, че хубавото не е за мен. Вероятно, защото съм чувала:
– Много хубаво, не е на хубаво.
– Много смях, не е на добре.
– Бедна си родена, бедна ще си останеш, каквото и да правиш.
– Ти учи, не се занимавай с глупости! /разбирай игри, забавления с приятели/.
– Няма не искам, има не мога. Мързи ли те? Ето ти програма по часове и ако не я спазваш, ще си легнеш гладна!
– Хайде сега, лиготии, уроците си гледай, не играчките.
– Даром нищо няма.
– Живота е труден.
Следи, следи, следи. Колко дълбоко се забиват в нас, ранните отпечатъци. Как умело се появяват, докато се къпеш, а човека до теб приготвя вечерята. Само това, че ги забелязвам ми дава утеха. Не знам дали дълбоко в себе си ще променя някога убежденията си и дали те няма да излизат скрити, с други образи и лица. Но знам, че вече съм голяма и каквото и да се случи, мога да се справя. Мога да разкажа мислите си, да споделя страховете си. Да изляза гола от банята и да кажа на собствения си страх – ами това съм. И да кажа на човека до мен – такава съм, имаш право да си до мен докато и ти го искаш. Аз обаче няма да предам себе в залог на бъдещето. Няма да се дам срещу обещание за утрешна любов. Имам я сега. Това ми е достатъчно. За утре няма да мисля. Смисъла на хубавото е да го преживявам сега!
Това съвсем не означава, че не съм имала хубави моменти в детството си, или че майка и татко не са ме обичали. Изобщо не! Вероятно ако някой пита брат ми, той може и да не е усетил тези неща, а да е чул други, които са оформили него. НО, това е моят свят, отразил моите вярвания, отбелязал щрихите на моят характер. Спомените ми, са как в къщи трудното и тежкото бяха на пиедестал, а хубавото и веселото… в тях имаше нещо съмнително и нетрайно И аз се бунтувах. Бунтувах се, когато бях малка, като отказвах да ям. Бях най-злоядото същество на света. И защото ученето беше важно, се спасявах в учебниците. Вечно имаше наредени залъци – за мама, за тате, за баба, за дядо, за другата баба, за другия дядо. Как да откажеш да ядеш? Та това значи, че не ги обичаш. Но когато започваха да се повтарят, стисвах зъби и отказвах да ям. Не, няма повече, по веднъж да ме обичате и да ви обичам стига. Любов на сила. Не по мое желание. Тази любов насила съм я преживявала и в друга форма, по-късно. Но докато разберях как да кажа край, търпях. Нали уж те обичат. То е от любов към теб. Нищо, че ти не я искаш в тази форма или в този момент. Боледувах. Вероятно съм искала да изчезна, да се стопя. Когато и това не успях, започнах да споря с възрастните. В книгите намирах отговори на въпросите, които те не можеха да ми дадат и това ми даваше самочувствието да споря. Да имам нещо мое. Мнение. Ама и то не беше особено прието. Чувах “инато дете”, “винаги ли ще си на обратно”, “много знаеш, няма да свършиш добре с този си език”, “спри да отговаряш”, “не можеш ли да си мълчиш”, “омръзна ми от теб, не си толкова знаеща по всички въпроси, ще те видя като пораснеш”. Бунтувах се в къщи, бунтувах се в училище, бунтувах се срещу всички авторитети, които искаха нещо от мен. “от любов” или “от грижа”. Всички, които искаха да съм точно по техните правила. Да съм по стандарта. Чий стандарт обаче? Майка ми казваше – “не мога да слушам в училище за теб, само ме излагаш, отговаряш на учителите, не можеш ли да си мълчиш? Ако беше по мое време, щеше да имаш отрязана коса!“ То така или иначе самата тя я отразя като бях първи клас. Да не съм имала въшки и да ми било лесно. Колко рев изревавах, като на лавката ми казваха “ей, момченце, по-бързо.” Може би, майка ми е направила всичко това за мое добро. Вярвам, че не е искала да ми причини лошо и че ме обича, ама то “пътя към ада е постлан с добри намерения”. И аз, като майка на свой ред, правя много неща от любов към детето си, но какво ще бележа в сърцето й, само времето ще покаже.
Днес много повече меря думите си, а понякога дори избирам да мълча, по-лесно ми е. Не плаша хората около себе си. Има вечери, в които се критикувам за думите си през деня, за коментарите си, за острия език, който си мисля, че съм притъпила, но явно не много. В мен има един глас, който понякога пита “не може ли да си невидима?”. И понякога ставам. Свивам се, замълчавам, вътре в мен ври … навътре, не навън.
И сега, когато някой ми каже “аз те харесвам”, “обичам те” … за секунди проблясва въпроса: Какво очакваш да променя в себе си, щом ме обичаш? Какво ще трябва да изтърпя, щом ме обичаш? Докога ще ме обичаш без да ме караш да стана като другите?
Да се вглеждам в себе си не винаги носи хубави емоции. Може би това е цената. Но след дъжда и мъглата, винаги идва хубавото време.
Leave A Comment