Агресията – за добро, за лошо или просто част от нас

Напоследък всички говорим за агресията – агресията сред децата, към животните, между мъже и жени, между стари и млади, агресия към различните, между държави.  Гледайки вчера урагана Ерма какво причинява, можем дори да говорим за агресия на природата към човека и неговия свят.

Пиша този текст, защото днес бях на родителска среща и там между учебните предмети които ще изучават децата през годината, правилата на училището, дисциплината, състезанията  и екипната работа, бе отбелязана агресията и колко лошо нещо е тя. И как ние росители и учители трябва заедно да се борим срещу нея.

Съгласна съм от една страна, агресията при децата е жестока, садистична, а понякога дори и мазохистична, когато детето се затвори в собствен свят, не споделя, става апатично, линее,  посегне към наркотици или алкохол, а недай си боже на себе си.

Но това не е истиснкото лице а агресията.

Това е така наречената от специалистите психолози “вторична” и “третична агресия”. Това е тази ягресия, която е стаена, неизразена когато е трябвало и към когото е трябвало. От страх, от чувство за безсилие или просто от това, че нашето общество не толерира бунтуващи се, не толерира гнева, не толерира правото на другия да изрази себе си. Ние искаме усмихнати, щастливи хора около себе си. Искаме усмивки по лицата, искаме да ни харесат или ако сме обидили някой, той просто да си замълчи. Колко родители позволяват на детето в къщи да си каже мнението, да бъде чуто. Разбира се това не означава да го приемем, това означава да го зачетем. Защото всеки има право да каже какво мисли, какво усеща, какво не му харесва и съответно какво му харесва.

Колко често учим детето си на “замълчи си”, “той/тя е по-силен/по-голям/по-умен/по-стар, не се обаждай, изчакай ще ти мине”.

Да, но не минава. А само се трупа. Така е и с агресията при децата, тя не е могла да се изрази там и тогава, когато и  където е било необходимо. Например детето не е могло да каже на родителя си, на учителя, ня по-големия от него, ако нещо не му е харесвало. Затова този стаен гняв се излива садистично към някой друг, някой, който не може да отвърне, който е по-слаб или по-малък. Или гнева, обидата, унижението се преглъщат навътре и тогава децата стават агресивни към себе си – затварят се, нараняват се, понякога се разболяват, посягат към наркотици, алкохол или други вредни вещества.

А агресията няма само отрицателен знак. Агресията е движение. Движение към света, към другия, към това което ми харесва или съответно правото да обръна гръб и да кажа НЕ на това, което не ми харесва. Агресията е отстояване на себе си, заявяване на собствените граници – “не се чувствам добре от това, което ми каза”, “не ми харесва храната в стола и няма да я ям”, “не ми е интересно”, “обидиха ме думите ти, почувствах се зле от това”.

Колко често учим децата си да изразяват  това, което усещат. Колко често ние изразяваме това, което усещаме. Защо е забранено да поискаме или да откажем нещо, защо го смятаме “за неморално”, “не етично”, “не дисициплинирано”. Когато казваме НЕ ставаме “лоши”, не приети, не обичани. А колко важно за едно дете е да се чувства обичано, да се чувства прието, такова каквото е. С неговите ДА и НЕ.

Говорим непрестанно с децата за това какво НЕ ТРЯБВА или ТРЯБВА да се прави, а говорим ли за това какво ИСКАТ или НЕ ИСКАТ да направят.

Агресията не е само разрушителна и деструктивна. Като всяко нещо в света, тя има положителна и отрицателна страна. Тя е движението напред, “към света”, “към другите”, към развитието, промяната. Тя е тази искра в нас, която заедно с Любовта е създала Живота. Раждането. Творчеството. Търсенето. Опита. Да ти подам ръка, да те прегърна е акт на агресия. Да ти кажа “в момента съм ти гневна, защото ме обиди и не искам да те виждам” също е гресия. Но това е чистата агресия. Тя се изразява и се променя, преминава в друг вид енергия. Във физиката има закон за запазване на енергията , който гласи– енергията може да се преобразува от една форма в друга, но не се губи или унищожва. Как ще трансформираме тази енергия на движението наречена “агресия” е наша отговорност. Как ще научим децата си да я разбират, усещат и трансформират, също е наша отговорност.

И тук се замислих, колко много предмети се учат, а никой не ни учи какво да правим със собствената си енергия и как да я трансформираме в добро. В добро за себе си и след това за околния свят.

Сещам се за няколко възможности, на които можем да научим децата си и да ги култивираме в себе си.

Можем да учим децата си да казват какво усещат, какво им харесва, какво не им харесва. Какво ги дразни, ядосва, на кое или кого са гневни. Да споделяме с тях когато ние изпитваме тези емоции, за да разберат, че и ние сме като тях, за да видят многообразието на човешката природа.

Да ги учим, че освен радост, щастие, състрадание, има тъга, гняв, здрав егоизъм. Гледайте анимационния филм “Отвътре-навън”, там много добре са представени емоциите ни и какво се случва когато непрестанно искаме да сме само радостни.

Можем да показваме на децата си и да ги учим какво са “граници” –  ти имаш право да кажеш НЕ, когато нещо не ти хареса, но и аз имам право да кажа НЕ за нещо друго. Аз приема твоето НЕ /не искам да ям, не искам сега да уча, не искам да излизам, не искам да си сложа шапката/, но ти също трябва да приемеш и разбереш, че аз имам същото право да кажа НЕ /НЕ искам да ти купя тази игра днес, НЕ може сладолед този следобед/.

Не генерализирайте определенията към децата, коментирайте само определени ситуации. “ти си лош” е едно, но “тази твоя постъпка беше лоша” е съвсем друго. Децата имат право на грешки, на бели. Всички имаме право да сбъркаме, да си вземем поука и следващия път да пробваме по друг начин. Това е опитност. Това не ни прави “лоши хора”. Заклеймявайки някого с етикет “ ти си лош”, “ти си неудачник”, “ти не можеш, не знаеш”, поражда единствено омраза и гняв, които след това садистично се пренасят към по-слаби същества, които не могат да отвърнат.

И много важно нещо е да говорим с децата си, да се опитваме да разберем техния свят и да си спомним какви сме били ние като деца. Защото големите имаме склонност да забравяме. Да забравяме нашите бели, да забравяме нашите страхове и да се отнасяме към чуждите такива с пренебрежение. А няма нищо по-хубаво за едно дете ,от това да знае, че има спокойно убежище, където да сподели и да разкаже какво усеща без страх, че ще бъде наказано за това.

Текстът е публикуван в сайта http://mamaninja.bg

 

Leave a Reply to iaKapAmuct Cancel reply