Барби

Много емоционално наситени бяха за мен последните дни на юли. Концерт, протест срещу насилието, кино премиери… Това е от тези моменти, в които си давам сметка колко бързо препуска времето и в същото време колко много мога да преживея в краткостта на една седмица.

Но мислите ми тази сутрин са в друга посока и това са разсъжденията ми около филма „Барби“. Вчера отидохме с един колега психотерапевт да го гледаме, малко след като си тръгнахме от протеста в подкрепа на нарязаното момиче и против насилието над жените. Та да се върна на „Барби“.

Отвъд явния феминизъм, извън принизяването на мъжа в ролята на Кен /особено Кен, който работи „Плаж“/, отвъд всички желания за победа на жените над патриархата, отвъд сравнението –„Кен ще се стреми към мястото си в розовия свят, както жените в истинския“. Отвъд осмиването на пластмасовия живот на Барби, заменен с пластмасовия живот в истинския свят, видях някои други неща, които ме натъжиха. Натъжиха ме дори повече от размислите ми след филма „Опенхаймер“ за това до къде сме способни да стигнем чрез употребата на наука и учени за надмощие и власт.

Аз не съм „розово момиче“. Напротив, по-скоро бих могла да се оприличила като „жената-чудо“ от комиксите на Марвел, като Жана Д‘Арк или Пипи Дългото Чорапче. Малко с Алиса в страната на чудесата и изобщо много други архетипни образи, но не и с Барби. Първите десет минути едва се сдържах да не стана от стола и да отида да се редя на дългата опашка за пуканки пред салона, която пропуснах на влизане. Задържа ме само това, че имах задача от моя терапевт, да изгледам филма и да видя този тип поведение какво придава в света на разнообразието /Да, аз съм психотерапевт и ходя на терапия. Това е доживотен процес, особено когато работиш в сферата на психичното здраве и искаш да си добър в професията си, а не да си си повярвал/

Гледам си аз филма и все повече ми става тъжно и сериозно. Не защото се води битка между мъжете и жените. Не защото пресъздават пластмасовия свят управляван от Барби, а истинския от „мачо-властимащи мъже“. Не защото във филма се показва самотата на една майка, чието момиче е станало тийн и сега се опитва да се дистанцира и да бъде голяма. Дори и не защото имаше само два женски персонажа на възраст над 60 години, сякаш остаряването е нещо, което е по-добре да скрием в този розов свят.

Тъжно ми стана при монолога на майката, колко е сложно да си жена в момента. Колко трудно се жонглира с разнопосочни роли. Че се изисква да си жена, но и да се държиш като равна с мъжете. Да си майка, но да разбираш детето си и да не се вглъбяваш много в тази роля. Да си шеф, но да не си властна. Да изкарваш пари, но да не ламтиш за тях. Да си слаба, но да не показваш че си съсредоточена в това. Да се грижиш за тялото си, но да не се фиксираш в него. Изобщо хем да си нещо, но хем да не си. Хем да бъдеш много добра в това, но да показваш, че то всъщност ти идва с една невероятна лекота. Както казаха сценаристите – когнитивен дисонанс /просто казано противоречия/. Да. Така е. Но даваме ли си сметка колко психична енергия изисква да го поддържаме и да живеем в този дисонанс. Колко малко говорим за това и как това създава едно объркване и напрежение във всеки от нас.

Тъжно ми стана за Барби, която изпадна в екзистенциална криза и повтаряше „Аз не съм достатъчна за да бъда президент, за да бъда еди си какво си, не съм достатъчна…., аз съм само една средностатистическа Барби“. Дадох си сметка колко много сме фрустрирани от това, че сме просто стандартни хора. Обикновени хора в един все по „изключителен свят“. Свят създаден илюзорно от посланията „можеш всичко“, „всичко е възможно“. Свят боядисан в розово в Инстаграм, във Фейсбук, в споделянията по между ни. Но дълбоко в себе си знаем, че това не е така. Живеем със собствени граници и лимити. И да, от една страна можем много неща, но от друга и много неща не можем. Ние сме лимитирани от много фактори и това е чудесно от друга страна. И това не касае само Барби или само жените. Това се отнася и за Кен, за мъжете. Изобщо за всички ни като човешки същества.

Тъжно ми стана и за Кен, когато слушах посланията му. Как той винаги е втори, винаги има друг Кен и той е по-интересен, по-важен, по-можеш. И знам от клиентите в кабинета ми колко много мъже се чувстват по този начин. Сякаш винаги има някой или нещо по-добро, по-можещо, по-важно, по-богато и по-способно от тях. Как това показно сравнение ги кара да се чувстват несигурни.

И всъщност това, което си мислех е че тези мои наблюдения са общовалидни и за мъжете и за жените. Не бих ги разделила по пол. Всички ние сме по малко Барби и по малко Кен объркани в днешния свят, които създадохме, за да сме по-по-най. По-по-различни. По-по-уникални. По-по-по. И до къде? До обща екзистенциална криза? До една маскирана депресия под тонове пластмаса, лъскави предмети и изкуствено розови преживявания?

Мислех си накрая на филма, колко е трудно да сме в днешния свят. Свят на блъскащи се идеи, свят на контрапункти, свят на противоречия. Всички се търсим и все по-често се чувстваме изгубени, не достатъчни, нищожни, не важни и още нещо – Не Видени. Защото и двата персонажа имаха една дълбока потребност – да ги видят просто като тях си. И може би това е ключа – да можем да се видим просто като себе си и да позволим другите да ни видят също. И може би няма да умрем. Може би дори няма да се променим. Но може би ще еволюираме към човеци с повече спокойствие и сигурност в себе си.