Имаме къща в едно малко село близо до София. Селото е с не повече от 200 души, които основно си гледат дворовете и тук таме по една-две крави или коза. Ходим там често и храним кучетата и котките, които си имат собственици по къщите, но иначе ги пускат свободно да се разхождат по улиците и “което оцелее, оцелее, което не, ще има ново поколение на пролет или наесен, не му се притеснявай, не ги мисли” ми казват бабите и дядовците докато тичам след тях с храна и вода. Днес разбрах, че едно от кучетата, за които се грижехме е било нападнато от други кучета и никой от хората, които са го видяли не са му помогнали и не са се опитали да го спасят. Оставили са го просто да си умре, като едно от всички, раждащи се напролет или наесен.
Преди време по новините даваха запис на млад мъж, който пребива 72 годишна баба на автобусна спирка.
Друга новина – ученици малтретират малко коте.
Азис е новината на седмицата с новият си клип “Мотел” и над 2,2 млн гледания за три дни. Следях коментарите в социалните мрежи за текста на песента и видеоклипа, в който посланието е толерантност към различните, към тези които не ги разбираме, не са като нас, но са част от нас, защото всички живеем заедно. Всички сме в един общ дом, наречен Земя и сме от едно семейство – хора. Както самият Васил Боянов /Азис/ казва: “Нека поне се търпим. Да не хвърляме енергията си в омраза, а в търпимост.”
Гледам документален филм за една Българска терапевтична общност, в която се лекуват и въстановяват хора със зависимости – от алкохол, от наркотици, от хазарт, от храна. Това, което споделяха, е че ги боли когато другите в обществото ги отхвърлят. Смятат ги за утрепки, не искат да ги разберат, да им помогнат, да им подадат ръка в труден и объркан за тях момент. Замислих се над едни думи на младо момче “Всеки греши”.
В главата ми се появяват въпроси – Какво ни става? Какво се случва? Къде изчезна човешкият ни облик? Нима има безгрешни? Нима всеки от нас не е по някакъв начин различен от другите?
В тълковния речник за думата “човек” пише –“живо същество, което е способно да мисли и говори и води обществен живот. Лице с положителни качества.”
Чудя се, къде сме скрили тези си положителни качества? Какво ни дава омразата, злобата, безразличието. Толкова ли е голяма болката в нас и не искаме да я видим, че отвръщаме лице пред чуждата. Обръщаме се с гръб и наум си казваме “не се случва на мен, значи не го виждам”.
В същото време искаме да бъдем видени, искаме да бъдем разбрани, чути, поощрени, погалени, обичани. Задаваме ли си обаче насреща въпроса – “А какво давам аз?” Защото за да получиш, е необходимо и да дадеш. Да дадеш подкрепа, състрадание, разбиране, ръка, сърце.
Още в древността Конфуции е казал: “Не прави на другите това, което не искаш да направят на теб.” Аз бих го перефразила в момента така – “Направи на другите това, което искаш да ти направят на теб.” Защото злото е заразно, но и доброто е заразно. Ние избираме с какво ще заразим себе си и света. Ние сме тези, които могат да променят себе си и средата, в която живеем, като я видим, като отворим сърцето си, като подадем ръка, като се опитаме да приемем другия с различността му, която по своему обогатява света.
Текстът е публикуван в сайта http://mamaninja.bg
Leave A Comment